Бях много малка, когато баба ми каза: “Знаеш ли, че всички хора имат по едно невидимо птиче на рамото си, което след всяка изговорена дума казва “Дай, Боже!”. То не различава добрите от лошите думи, затова винаги много внимавай какво казваш. Не забравяй, че каквото и да изречеш, добро или лошо, птичето на рамото ти ще каже: “Дай, Боже!”

     Това запомних от моята баба, която със сигурност не беше чела нито книгите на Дейл Карнеги, нито поредицата на Йозеф Киршнер (по онова време и нямаше как да ги е чела – просто не съществуваха на книжния пазар). Това беше нейното простичко think positive, нейният начин да ме научи, че обикновено “каквото повикало, такова се и обадило”.
Помня я тази приказка и до днес. Разказвам я на децата си, на всеки, който реши да ми се оплаче от нещо, надявам се един ден да я разказвам и на внуците си.

     Винаги съм вярвала в народната мъдрост. И смятам, че нищо не разкрива народопсихологията ни, начина ни на мислене по-добре от нашите пословици и поговорки. Разбира се, има и такива, които не харесвам, като “Да би мирно седяло, не би чудо видяло”, “Много смях не е на добро” или “Преклонена главица сабя я не сече”. Но точно те обясняват (поне за мен) умението ни да мълчим около пет века, например; страха ни от новото, непознатото; стремежа ни на всяко хубаво нещо да му намерим и лошото, защото въпреки, че смятаме, че “Всяко зло е за добро”, сме убедени и че “Много хубаво не е хубаво”…

     Ето защо реших да създам този блог:
     Не съм особено интернет-активен човек. Но колкото повече се зарявам в мрежата, толкова повече попадам на отрицание и оплюване. Навсякъде около мен – в градския транспорт, по гишетата, в таксито, в магазина, по улиците… хората плюят, мрънкат и псуват.
     Виждам възрастна женица, която със сигурност има своите радости у дома, как ги заключва в най-дълбокото чекмедже на стария си скрин и излиза навън с нагласата да се скара на служителката в пощата, да заклейми нечие облекло, да наплюе държавата.
     Виждам млад човек, който се озъбва на същия “бабешкер”, защото го е погледнала накриво, хвърля си опаковката от кроасана на улицата, защото “и без това е мръсно” и копнее да се махне някъде, без дори да подозира, че и някъде, както и тук, хората правят държавата, а не държавата – тях…

     Плюем. Непрекъснато, навсякъде, всичко и всички. А плюнката отдавна не е най-доброто почистващо средство.

     В този блог ще разказвам приказки. Разкажете ми и вие. Реални, всекидневни, случили се приказки. Да поговорим за доброто, за усмивката, за човещината.
     Защото помните ли онзи виц, в който някакъв отишъл на лекар и казал, че където и да се натисне, всичко го боли – и краката, и ръцете, и главата, а се оказало, че пръстът, с който се натиска, му е счупен? Дали пък причината всичко да ни боли не е в самите нас?
     Винаги е по-лесно да заклеймим, да отречем, да заплюем. Но какво правим ние, за да променим поне личния си двор? Какво викаме, че очакваме добро да ни се обади?
     След какви наши думи врабчето на рамото ни казва “Дай, Боже!”?