Заповядайте! Бъдете част от празника!

     Има я тази приказка и в народните ни мъдрости – „Блага дума железни порти отваря“, но колко често се сещаме за нея? Как комуникираме с хората около нас – като Вятърът, вилнеейки или като Слънцето – с усмивка?
     А тази приказка действа. Наистина.

     Трябваше да отида в една община, да намеря документи, за които не се знаеше дали изобщо ги има там и ако ги има, да взема заверените им копия. Всеки от нас е минавал през тежката бюрократична машина на инстанциите и му е ясно за какво става дума. Разказвам ви тази история, защото и на мен самата не ми се вярва, че се случи, но е факт.
     И така, миналата сряда, два дни преди Празниците по случай 3-ти март, влизам във въпросната община и на принципа „С питане до Цариград се стига“, тръгвам от врата на врата. След кратко лутане, попадам на човека, при когото трябва да внеса молба, за да ми се издадат въпросните копия.
     Завежда си я той прилежно в компютъра, дава ми входящо номерче и ми казва, че приемните дни са вторник и четвъртък, да мина в някой от тези дни да проверя към кого е отнесена молбата ми и след това да чакам нейното разглеждане. Благодарих, пожелах приятна почивка по време на Празниците и си тръгнах. Реших, че в първия четвъртък след Празниците ще мина, но след като разбрах, че въпросните копия са спешни, си казах: Ами то и утре е четвъртък, защо да не пробвам?
     На следващия ден, в 14.00 часа бях отново в общината, съвсем сигурна, че нищо няма да стане и леко притеснена от собствената си наглост. Влизам пак при същия човек, Добър ден, казвам, подадох молба, така и така, идвам да проверя. „Кога е подадена молбата?“ – пита ме той. (На човечеца му минават поне петдесетина души на ден през канцеларията, а и аз не съм Мис Свят, че да не остана незабелязана, съвсем естествено е да не помни.) „Ъъъ… вчера“ – отговарям. „Моооля?!“ – напълно очаквана реакция – „Вчера сте подала молба и днес вече искате да има някакъв резултат?! Вие знаете ли колко хора…“ – изслушвам го търпеливо и неочаквано и за мен самата изтърсвам: „Ами хората говорят, че Вашата община е много експедитивна и че всички си вършат работата много съвестно, затова реших, че не е невъзможно, но добре…“ и тъкмо да си тръгна, той поиска входящия номер и ми каза, че молбата е заведена при инж. Еди-коя-си, но приемният ѝ ден е само във вторник; ако искам, да се кача на втори етаж да проверя, въпреки че е четвъртък, но едва ли…
     Благодарих и се качих на втори етаж. Почуках на вратата и влязох. Иззад бюро, отрупано с всевъзможни папки, ме изгледа една жена. „Кажете.“ Казвам аз, че са ме изпратили при нея за една молба, а тя задава същия въпрос: „Кога е внесена молбата?“. С още по-голямо неудобство отпреди, промърморвам „ами… вчера“. Мисля, че горе-долу така гледа човек, който е видял някой, за когото е бил сигурен, че е мъртъв. Вече познатата тирада, с по-възходяща интонация: „Вие… вижте какво става тук, това са папки с проекти отпреди месец, а ме питате за някаква молба от вчера, тя изобщо дали е при мен, най-рано след Празниците, не мога сега!“
     “Добре,“ – отговарям аз, с искрена усмивка – „не е проект, само една молба, но все пак Ви благодаря. Приятни и спокойни празници Ви желая.“ И тръгнах към вратата.
     Не знам какво я накара да ме спре. Спокойният тон или искреното ми разбиране за невъзможността да изпълни желанието ми (аз наистина се притеснявах от очевадната си наглост), но тя ме спря. Попита ме как се казвам, намери молбата, която се оказа точно пред нея на бюрото, взе я, заведе ме в друга стая при нейна колежка, на която обясни за какво става дума, колежката ѝ потърси в архива, каза, че има налични документи и ей сега ще им направи копие, завери ги с подписи при колегите си, помоли ме да платя таксата на касата и в 15.30 часа, стоях пред общината със заверените копия в ръка, все още невярваща на случилото се.
     Да, навярно имах и късмет.
     Но още си мисля – а ако се бях се развилняла?

     Това запомних от моята баба, която със сигурност не беше чела нито книгите на Дейл Карнеги, нито поредицата на Йозеф Киршнер (по онова време и нямаше как да ги е чела – просто не съществуваха на книжния пазар). Това беше нейното простичко think positive, нейният начин да ме научи, че обикновено „каквото повикало, такова се и обадило“.
Помня я тази приказка и до днес. Разказвам я на децата си, на всеки, който реши да ми се оплаче от нещо, надявам се един ден да я разказвам и на внуците си.

     Винаги съм вярвала в народната мъдрост. И смятам, че нищо не разкрива народопсихологията ни, начина ни на мислене по-добре от нашите пословици и поговорки. Разбира се, има и такива, които не харесвам, като „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, „Много смях не е на добро“ или „Преклонена главица сабя я не сече“. Но точно те обясняват (поне за мен) умението ни да мълчим около пет века, например; страха ни от новото, непознатото; стремежа ни на всяко хубаво нещо да му намерим и лошото, защото въпреки, че смятаме, че „Всяко зло е за добро“, сме убедени и че „Много хубаво не е хубаво“…

     Ето защо реших да създам този блог:
     Не съм особено интернет-активен човек. Но колкото повече се зарявам в мрежата, толкова повече попадам на отрицание и оплюване. Навсякъде около мен – в градския транспорт, по гишетата, в таксито, в магазина, по улиците… хората плюят, мрънкат и псуват.
     Виждам възрастна женица, която със сигурност има своите радости у дома, как ги заключва в най-дълбокото чекмедже на стария си скрин и излиза навън с нагласата да се скара на служителката в пощата, да заклейми нечие облекло, да наплюе държавата.
     Виждам млад човек, който се озъбва на същия „бабешкер“, защото го е погледнала накриво, хвърля си опаковката от кроасана на улицата, защото „и без това е мръсно“ и копнее да се махне някъде, без дори да подозира, че и някъде, както и тук, хората правят държавата, а не държавата – тях…

     Плюем. Непрекъснато, навсякъде, всичко и всички. А плюнката отдавна не е най-доброто почистващо средство.

     В този блог ще разказвам приказки. Разкажете ми и вие. Реални, всекидневни, случили се приказки. Да поговорим за доброто, за усмивката, за човещината.
     Защото помните ли онзи виц, в който някакъв отишъл на лекар и казал, че където и да се натисне, всичко го боли – и краката, и ръцете, и главата, а се оказало, че пръстът, с който се натиска, му е счупен? Дали пък причината всичко да ни боли не е в самите нас?
     Винаги е по-лесно да заклеймим, да отречем, да заплюем. Но какво правим ние, за да променим поне личния си двор? Какво викаме, че очакваме добро да ни се обади?
     След какви наши думи врабчето на рамото ни казва „Дай, Боже!“?